Емигрантската история на човеко - 2

6 часа на българската граница. Много туристи, много нещо. На 30 туристи се падаше почти по един с вид на турист. Всичко живо беше с изглед на безработния от години съсед. И човеко изглеждаше почти като турист решил да изкара десетина дни по италианското черноморие в края на юли. Само дето като го видиш и ти става ясно, че и билет за провинциалния басейн трудно би си позволил - джапанки тип сандали от най-ефтините, 3/4 панталони пак от китайските и тениска там някаква, абе общо около 15 лева облекло плюс 2 лева за слипове. В чантата бермуди от скъпите(15 лева), къси панталони, тениски, слипове, чорапи от ефтините(може би за около 35 лева всичко) и естествено дънки от битака плюс блузка, ако случайно завали и маратонки на булдозер имитация на модела адидас и ферари. Естествено имаше буркан с мед, както и русенско варено, хляб и шпек салам за около 5 човеко дни. Турист от класа. Само него чакат по тиренските плажове.

Та минава той с останалите на гишето за получавене на паспорта. Гледа на едни ги връщат и им казват да се качват в рейса, а другите ги пращат без паспорта пред една врата да чакат. Човеко гледа и си вика: – До тука с гурбетчийството. Път до Враца чак ме чака.

Идва му реда и митничаро вика: -Ми ти къде бре? На гурбет ли си тръгнал? –Ма моля ти се, как? На почивка съм тръгнал. Нали е забранено на гурбет.-Отговаря му човеко.
-А парици колко имаш? -Ми сто и педесет. -И за колко дена си тръгнал? -Ми за десетина. -Нещо резервацийка да ми покажеш. -Ми ще се оправям на место. -Абе тарикат, кой ще лъжеш ти бе? Марш пред стаичката веднага. Докато си чакаш реда аз ще си помисля дали да ти ударя черния печат или да се направя че ти вярвам.

Зачака човеко омърлушен и си псува орисията на ум. Не бута се да минава. Реши да изчака отзивите на първите. След малко се разнесе добрата новина - 30 евро за кафе и продължаваш за Европа. Човеко осъзна колко много пари са 20 евро. След първите десетина взеха да се хвалят, че и с 20 се минава. Човеко се пооживи, реши че ако изчака може и с 10 да му се размине. Когато се разбра, че вече мизата е на 15 взе да приближава заветната врата.

Влиза вътре, а то тъмница. Пуснати прилежно щори с прокрадваща се леко светлина. Митничаро поставил лявата си буза от ненаситния дебел гъз на някакво бюро и държи паспорто в ръка. -Та къде си тръгнал млади момко? -изрече той с мъдър тон.-И не ме лъжи, че днеска май не ти върви.-ухили се победоносно. Човеко реши да не лъже пък кавото ще да става, по-добре да го върнат тук отколкото някъде в чужбина: -Бе нема кво да се лъжеме. Имам хора там и ме викнаха. Ако се намери нещо ще се бачка, ако не ще хващам рейса и си идвам. -Бе да не си тръгнал да краднеш само, че нещо си съмнителен като те гледам. -Кво да крадна, не можах да те излъжа ти за кражби ми говориш. –Добре де, айде. Да речеме, че ти вярвам. Но да да мислиме вариант, как паспорта да ти дам.

Човеко бръкна в джоба да извади 10 евро с надеждата, че грешката си ще поправи. Но тогава се отвори вътрешна врата, влезе митничар и осветлението светна. Чу се неловка тишина. Нарушителя се осъзна и поиска прошка на мига: -Колега, извинявай. Аз не знаех... Работи спокойно аз излизам. -Не, не. Тамън приключвах. Можеш да останеш. Все пак колеги сме и си се знаем. А ти младеж вземи това и умната в чуждата страна.

Човеко с паспорт в ръка се изнесе мигновено в свински тръс към рейса. Беше си останл богаташ с 13.33 евро в джоба. За пръв път в живота си почувства се с късмет. Решен бе да върви само напред.

Сръбската граница определено беше лесна. 8 часа след тръгването от София рейса уверено пореше сръбската шир в посока Европа.

Стъмни се вече. Човеко го не хващаше сън. Какво ли го чакаше? По микрофона започнаха да извикват пътниците поименно и да им раздават пари. Наближаваше хърватската граница. Човеко рече да хитрува, изчака да минат всички и отиде при шофьорите: -Бе мене никой не викна. Кво ще правиме сега? -Баце, ти плати ли такса в София? –Ми не съм. -Тогава бягай си на мястото. Няма повече пари. Прави се на разсеян и на господ се моли. Ако са в настроение ще изберат само подозрителните и ще ги питат за пари. И знай, че заради свален на границата пътник рейса не се връща, това добре го запомни. Ти си луд да тръгнеш без пари.

Човеко се опита да се отпусне, но корема му се преобръщаше и гъделичкаше като при спускане с виенско колело, а ритъма на сърцето го усещаше съвсем ясно чак в гъза си. Прибраха им паспортите и после в опашка по един минаваха да си ги вземат. Усещаше се вече полуевропейски ред. Нямаше бутане пред тъмна стаичка, а като първолаци в столовата се минаваше на открито. На двама трима им поискаха пари, но само да покажат. Човеко пак му се размина.

Рейса тръгна. Беше нощ. Човеко беше превъзбуден. Всичко мина. Беше празник. Чувстваше се като тотомилионер. Реши да пийне бира, да го отпразнува. В рейса имаше студена. 1 евро в кутийка. Във Враца щеше да удари 4 леденики, но нали беше в Европа. Заслужаваше си разхищението.

Едва допил бирата, която за него беше равносилна на бутилка новогодишно шампанско и чу по микрофона: -Пред нас е границата със Словения. Тук е най-опасно и връщат най-редовно. Всичко досега бе детска игра. Който мине тук може да си отдъхне.

Човеко осъзна, че още е далече от заветната Европа. Заблудил се беше. Познатото чувство с корема и ритъма на сърцето се удвои, та даже утрои. Почна се проверката. Всичко беше тишина. След около час дойде лоша новина. Рейса трябва да се върне и да остави двама. На човеко му се прирева, но от радост, той остава в рейса. Страшно беше като се разбра, че единият е с договор в Рим, от години там си бачка с жената и безупречен с документите.

Рейса продължи, а човеко реши пак да празнува. С бира в кутийка. Жената на върнатия беше спокойна и не и дремеше. Убеждаваше всички, че той ще бъде в Рим преди рейса. Никой не вярваше освен човеко, но той вече знаеше, че няма невъзможни неща - беше преминал и го делеше само една крачка от заветната Европа.

По микрофона ги информираха, че са в Италия. Предупредиха ги да скрият всички разговорници и речници. Който знае италиански да се прави, че не знае. Смениха табелката на предното стъкло и казаха, че ако случайно някой пита всички сме за Испания. Човеко бе в шах. Нещо намирисваше и като че ли не беше точно повод за празнуване. Все пак беше в Европа. Взе си бира и се замечта. Тогава рейса ненадейно спря. Трябваше да следва полицейската кола. Човеко се сети за поговорката за власите и края на Дунава. 3 часа пред полицията. После още 2 часа тишина по магистралата. По-неловка тишина и от тази в тъмната стаичка. Човеко не знаеше дали пътува обратно към България или навлизат дълбоко в Италия.

Най-после всичко се разбра. Имали разрешително за друг маршрут. Конфискували им документите и ги пуснали да си оставят пътниците. На връщане щяли да им ги върнат със съответните черни печати и санкции за фирмата превозвач. -Завалиите.-каза си човека.-А бяха такива хитреци.

Реши да дремне, бирата се беше свършила. Явно не е празнувал само той. След много часове и спирки обявиха Рим. Там чакаше върнатия на Словения. Жена му гледаше всички победоносно и с насмешка. Тя беше преминала през тяхното пътуване преди много години и знаеше, че най-много един или двама в момента преминават през нейното, останалите ще си останат същите дори и на оня свят.

Беше 3.30ч сутринта, когато рейса спря на площад Гарибалди в Наполи. Човеко слезе като победител готов да върши чудеса. През всичко бе преминал и му се струваше, че е завладял света. Огледа се и онемя. Бе потънал до колене в боклук. Дори в България не бе така. Каква е тази смрад? В Европа ли е или в третия свят?

И те така. Това е за сега. Следващия път ще спомена за пътуването в Италия и за едно гурбетчийско приятелство започнало в България.

Роднини по сметка

Иде там некаква, братовчедка на жената на човеко се пада и вика - Бе у назе ималко за мазане и за шпакловане, ако такова евентуално да погледнеш и ако цената е добра да го направиш.

Рече си човеко - Що па не. Малко извънреден труд и некой лев не вредят на никому.

Отива, гледа, смята материал, нужно време, тем подобни и им вика - Цената е на метър и включва материала.

Брадовчедката по сметка се зачуди па му рече - Мини утре вечер пак та да се разберем от кога ще почнеш.

Отива пак човека - таз и майка и(на тъста му сестрата) насреща, а мъжа и се върти като пръднал. Разбраха се за всичко, уж беше всичко ток и жица и почнаха лелята и братовчедката да питат - Но понеже сме роднини не може ли така, малко от цената да отбиеш, род сме и е срамота.

Човеко попремига и каза - Туй е моята цена. Щом е скъпо немерете друг.

-Не, недей така. Помисли си, ако е възможно. Ако не, ще ти платим дори и таз цена, но искаме да мажеш ти, нали сме род на други няма да се доверим. - Викат двете префърцуни и като че ли са се наговорили. Репликите им са като диалог от професионален монолог.

Човеко беше непреклонен. Той си знаеше цената и вече беше съжалил, трябваше да иска двойно.

Тръгна си той доволен, че и този път е непреклонен. Караше си към дома и нещо в главата празна му светна - Тъй като сме род, защо не минат да им дам сметките за ток? Защо пък телефона или наема никой роднина да ги плати не се наема? Никой досега не донесе чанта с храна. Нито нафта му сипа. Никой даже му не рече - Род сме ще ти платиме повече. Какъв роднина си с хора, които никога не са те канили на рожден ден, нито пък на кръщене. Даже в къщата им никога не си влизал. Я си майката ебете и като попа си платете.

п.п. Беше чувал той за брак по сметка, но сега разбра, че има и рода по сметка.

Емигрантската история на човеко

Бе споменах аз, че ще пиша за човеко. Проблема е че той е тежка, странна и неразбрана личност та незнам от къде да започна. Демек ще трябва малко предистория пък после ще се впуснем в полунеинтересните му емигрантски преживелици.

Човеко беше тежък, неразбран и твърдоглав още от ранното си детство. Биеше децата в училище, спореше с даскалете и го болеше дедовия. Израстна си така с гордост преголяма, самочувствие полумалко и никога неразбран, макар да знаеше, че винаги е прав. От толко правота човеко не завърши, а фана та са ожени. До тук добре, но после на къде?

Човеко бе ебач и не пропускаше възможност, но семейството му беше първа важност. Никога не позволи чужда путка семейството му да развали. И така си беше, докато се не намеси чужди хуй. Както и да е, нека само спомена, че човеко пожела детето си да гледа без жена. Понеже беше тежък, твърдоглав и неразбран получи своето и се почувства силен, но неоправдан.

Нека пак да скочим по-напред и да споменем, че той остана си ебач, но всико свързано е с пари и човеко беше пред фалит. Тогава той получи спасителното предложение - Ето ти пари назаем и заминавай за Италия. Човеко се задърпа и каза - Какво да правя аз в таз страна? Само да натрупам борч и после цял живот на някой да съм роб.

Но понеже беше тежък, твърдоглав и неразбран се реши, взе парите и каза - Довиждане жени, аз отивам да изкарвам пари.

Човеко си купи билет, но на гарата разбра, че за да мине границата му трябва джоб пара. Ако няма трябва да плати проценти и шофьора ще даде колкото да мине границата. Човеко след като плати билета бе останал с 13.33 евро в джоба. Къв процент, кви пет лева? Нужни бяха 35.

Но понеже беше тежък, твърдоглав и неразбран реши да тръгне за да не изгуби заветния билет. И понеже беше ... бе вие май вече си знаете какъв си беше, той реши, че ако го върнат на границата ще се прибере на автостоп. Имаше консерви и вода за пет човекодни.

До тука нищо интересно, но без предистория не може. Следващия път ще спомена как пътуването мина и на човеко му се размина.

И отново малко музика

Въпреки, че ми беше препоръчано от друг блогър да избягвам да поствам клипове от тубето просто не се сдържах. В тази песен са всичките спомени от най-трудните моменти в живота ми, а именно - първите месеци в Италия придружени с много глад, никотинов глад, страх от екстрадиране, жажда, глад, преглъщане на унижения от работодатели и колеги, глад, къртовски труд за жълти стотинки, неполучени жълти стотинки защото няма на кой да се оплачеш, стискане на зъби заради всичко и най-вече глад.

Всъщност самия текст няма нищо общо с това, което съм преживял, но тъй като в онези моменти ми се случваше да я чувам доста често винаги ми напомня за тях. Въпреки всичко я обожавам.

Не знам дали е срамно или е просто човешко, но докато я слушам в момента се поразплаках лекичко спомняйки си "доброто" старо време.

п.п.Всъщност май може и да се опитам да преразкажа няколко случки от живота на човеко, макар че никога няма да успея да пресъздам едно към едно това, което е изпитал.

п.п.п. А сега приятно слушане(и когато я чуете тази песен някъде и някога отново се сещайте за човеко и другите човеци като него, които въпреки всичко са стиснали зъби и са предпочели да представят българите като добра нация по света напук на общоприетото мнение за емигрантите от България).

Домашни любимци - 2

То май е по-добре заглавието да е "Бивши домашни любимци".

Човеко тамън се похвали с домашните животни и се успокои за врабеца, че е в добри ръце и се случи лоша случка. Прибира се един ден от работа и гледа празна клетка. Ни врабец ни пет лева. Жена му вика - Де да знам. Чух трясък и докато изляза гледам клетката е паднала, а вратичката отворена.

Ясна работа тогава - има котки в квартала. Няма как да падне сама, защото времето си беше хубаво, без вятър. Но понеже човеко си е оптимист си каза - Щом няма перуш по балкона значи пилето е живо.

Една седмица клетката си беше на балкона с отворена вратичка и храна. Човеко имаше надежда, че врабецо ще се върне у дома. Ма толко си му е акъла врабчи, даже на кокошката е повече.

Но понеже човеко си е оптимист си каза - Дано поне да е в комшиите, при техните врабчета. Да се чифтосват дълго и щастливо, че при нас беше много самотно...

Домашни любимци

Те това са на човеко животинките. То врабеца не е негов, а на детето. Оно си го спечели от некакъв конкурс по рисуване в училище.

Скорпиона си го намери на работа и рече да го прибере. После мислеше да го сложи в епоксидна смола, но докато се накани и скорпионо фана та умре.

Иначе човеко бе грижовен стопанин - пущаше му живи буболечки и мравки. За три дена хищника утрепа две буболечки и три мравки, обаче нямаше видими следи от ядено. Жертвите си беха цели и умрели. Може и от задушаване да се е споминал, че човеко все отлагаше за утре да му пробие дупки на кутията.

Добре, че врабецо не е негов и има кой да се грижи за него.

Още две от любимите ми италиански песни.